неделя, 23 март 2014 г.

Кандидати за членове на Европейския парламент от ПП "Демократи за силна България"

Светослав Малинов,  зам. председател на ДСБ


Политолог, доктор по политически науки и преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Един от основателите на ДСБ. Депутат в 40-то НС и евродепутат от ЕНП (2009 - 2014), член на ПА на ОССЕ. Главен редактор на сп. „Разум“. Член на борда на Българското училище за политика. Член на УС на Политическата академия за Централна и Югоизточна Европа. Директор на отдел "Политически анализи и стратегии" към СДС. Специализирал  в Ню Йорк (САЩ), Йорк (Великобритания), Осло (Норвегия). Завършил Английска езикова гимназия в Бургас.


Росица Рачева, Член на НР на ДСБ






Социолог, клиничен психолог, докторант към БАН. Магистър по социология от СУ ”Св. Климент Охридски” и магистър по клинична психология от НБУ.  Докторант към департамент “Психология”, Институт за изследване на населението и човека, БАН. Специализирала е в Said Business School, Oxford и в Българското училище за политика. Работила е по проекти на Българския червен кръст, Бежанско-мигрантската служба, Държавната психиатрична болница и др. Експерт по Международни програми и проекти към Националния център по наркомании.


Проф. Ивана Енева, ДСБ  


Преподавател, експерт по приложни изкуства. Завършила е „Керамика“ в Националната художествена академия. Участвала е в над  24 национални и международни конкурси и изложби, носител е на редица отличия от Италия, Франция, Гърция, Хърватска, Турция. Има художествена практика  в обществена среда на монументалната архитектурна керамика. Специализирала и преподавала във Великобритания, Испания, Гърция, Италия, Ирландия, Финландия, Египет. Нейни творби са собственост на чуждестранни музеи и частни колекции в САЩ (президент Бил Клинтън), Италия (Международен музей на керамиката), Франция, Гърция, Норвегия.

Радан Кънев, председател на ДСБ



Юрист, адвокат, съдружник в адвокатска кантора. Завършил е „Право“ в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на десетки политически коментари и публикации. Избран от Националното събрание на ДСБ за неин председател през 2013 г. Бил е председател на районната организация на ДСБ, район „Средец“ и член на  Националния изборен щаб на партията. Участвал е в учредяването на ДСБ. Основател е на сдружение „Диалог“. Бил е председател на Младежката организация на БЧК. Дългогодишен доброволец на червенокръсткото движение, обучител на местно и международно ниво.






Кандидатите на ПП "Демократи за силна България" бяха номинирани на Националното събрание на партията на 15.03.2014 г. 

Делегати на ДСБ-Бургас на Националното събрание:



С доц. д-р Светослав Малинов


С Борис Станимиров, член на Националното ръководство

вторник, 28 януари 2014 г.

Картаген трябва да бъде разрушен!


Сталинисткият знак на съветската окупация в Бургас е т.нар. “Альоша”, който стърчи забит не къде да е, а в самия символен център на града /агората/, облъчва и заразява пространството с ретроградност, реакционност и мракобесническо усещане, застопорило се от времето на дивашката диктатура, наложена ни от репресивния кремълски ботуш. Перспективите този продукт на комунистическата пропаганда да бъде заличен и да се прочисти централният площад на града ни, продължават да са минимални. Причините са за това са доста. Основната е: липса на гражданско общество с памет и съвест. Будни хора, демократи по дух, в града има и те категорично са за премахването на т.нар.”паметник на червената армия”. Но липсва оная масова атмосфера, която създава ядро от мислещи хора, които не биха търпели и миг този нетърпим и унизяващ националното достойнство фосил, препречващ главната улица на Бургас и затлачваш сякаш самата идея за по смислен живот, в унисон с европейската ориентация на страната.

Но нека почнем отначало, оборвайки комуноидните манипулатори пунктуално. Първо: т .нар. “паметник” не е неутрален знак за едно срамно минало, напротив – той ежечасно произвежда комунистическата гноясала лъжа, че историята се върти като колело и  работи за комунизма, респективно за кремляните; освен това - напоследък паметникът се превърнал в култов обект на комуноидните зомбита, в капище на червените бабички, които го обкичват по повод деветосептеврийският пуч, както и на други партийни празнувания и бесувания. Това предизвиква постоянно раздразнение у гражданството на Бургас, понеже гранитният истукан се  е пльоснал на такова място, по презумпция за свободно събиране на гражданите. “Историята”, която комунистите също считат за своя собственост, естествено е преиначена в тяхна полза. Нито “Историята”, какво и да е тя не е история на БКП/БСП или ДС, нито пък това, което самият паметник олицетворява, има нещо общо с историческите факти. Вглеждайки се в двата барелефа в основата на гранитното купище, можем да направим няколко извода… Първият: паметника консервира една лъжа во веки веков и тя е, че бандите от червеноармейци са ни “освободили” от това, което нечестните си във вътъка манипулатори и пропагандисти на червената чума, наричат “фашизъм”. “Фашизъм” у нас в класическия му вид у нас не е имало. Второ: “вечно признателните” поколения, тоест потомствата и котилото на получателите на властта, са комунистически родове, т.нар. “червена номенклатура”, която управлява страната и днес, ограбвайки народните имущества за поред път, както и природни ресурси, са пряко заинтересовани да се пази техният паметник, реставриращ соцносталгията в озлобеният и реваншистки настройван електорат на БСП/к/, щамповани в затъпена маса, неподлежаща на морална еволюция, нито на смислен дебат за миналото, респективно бъдещото. Трето: т. нар. “паметник” няма никаква естетическа стойност, така че запазването му като някакъв ценен предмет на изкуството, също е несъстоятелен довод. И тъй като естетика и етика са неразривно свързани – ясно е, че този грозен комунистически катил-“освободител”, размахал шмайзер над града ни, възпитава в едно: низкопоклоннически робски чувства и озверяване.
            
Какви са решенията: първо преместване на паметника в депо за тоталитарни артефакти; внимателно разяснение, че това не е антируски акт; наличието на Руски паметник в памет на загиналите през руско-турската война от 1878г., до двора на гимназията за романски езици, говори, че признателността на българите е достатъчно отчетлива,  и не бива да се подменя с отношението към този тоталитарен остатък, бележещ позорни събития в българската история. Второ възможно решение е деконструкция на паметника на една вече несъществуваща държава и замяна с приемлив символ от  българското гражданство;

Кога, ако не сега, и кой, ако не ние, свободните български граждани.

Иван Сухиванов