вторник, 28 януари 2014 г.

Картаген трябва да бъде разрушен!


Сталинисткият знак на съветската окупация в Бургас е т.нар. “Альоша”, който стърчи забит не къде да е, а в самия символен център на града /агората/, облъчва и заразява пространството с ретроградност, реакционност и мракобесническо усещане, застопорило се от времето на дивашката диктатура, наложена ни от репресивния кремълски ботуш. Перспективите този продукт на комунистическата пропаганда да бъде заличен и да се прочисти централният площад на града ни, продължават да са минимални. Причините са за това са доста. Основната е: липса на гражданско общество с памет и съвест. Будни хора, демократи по дух, в града има и те категорично са за премахването на т.нар.”паметник на червената армия”. Но липсва оная масова атмосфера, която създава ядро от мислещи хора, които не биха търпели и миг този нетърпим и унизяващ националното достойнство фосил, препречващ главната улица на Бургас и затлачваш сякаш самата идея за по смислен живот, в унисон с европейската ориентация на страната.

Но нека почнем отначало, оборвайки комуноидните манипулатори пунктуално. Първо: т .нар. “паметник” не е неутрален знак за едно срамно минало, напротив – той ежечасно произвежда комунистическата гноясала лъжа, че историята се върти като колело и  работи за комунизма, респективно за кремляните; освен това - напоследък паметникът се превърнал в култов обект на комуноидните зомбита, в капище на червените бабички, които го обкичват по повод деветосептеврийският пуч, както и на други партийни празнувания и бесувания. Това предизвиква постоянно раздразнение у гражданството на Бургас, понеже гранитният истукан се  е пльоснал на такова място, по презумпция за свободно събиране на гражданите. “Историята”, която комунистите също считат за своя собственост, естествено е преиначена в тяхна полза. Нито “Историята”, какво и да е тя не е история на БКП/БСП или ДС, нито пък това, което самият паметник олицетворява, има нещо общо с историческите факти. Вглеждайки се в двата барелефа в основата на гранитното купище, можем да направим няколко извода… Първият: паметника консервира една лъжа во веки веков и тя е, че бандите от червеноармейци са ни “освободили” от това, което нечестните си във вътъка манипулатори и пропагандисти на червената чума, наричат “фашизъм”. “Фашизъм” у нас в класическия му вид у нас не е имало. Второ: “вечно признателните” поколения, тоест потомствата и котилото на получателите на властта, са комунистически родове, т.нар. “червена номенклатура”, която управлява страната и днес, ограбвайки народните имущества за поред път, както и природни ресурси, са пряко заинтересовани да се пази техният паметник, реставриращ соцносталгията в озлобеният и реваншистки настройван електорат на БСП/к/, щамповани в затъпена маса, неподлежаща на морална еволюция, нито на смислен дебат за миналото, респективно бъдещото. Трето: т. нар. “паметник” няма никаква естетическа стойност, така че запазването му като някакъв ценен предмет на изкуството, също е несъстоятелен довод. И тъй като естетика и етика са неразривно свързани – ясно е, че този грозен комунистически катил-“освободител”, размахал шмайзер над града ни, възпитава в едно: низкопоклоннически робски чувства и озверяване.
            
Какви са решенията: първо преместване на паметника в депо за тоталитарни артефакти; внимателно разяснение, че това не е антируски акт; наличието на Руски паметник в памет на загиналите през руско-турската война от 1878г., до двора на гимназията за романски езици, говори, че признателността на българите е достатъчно отчетлива,  и не бива да се подменя с отношението към този тоталитарен остатък, бележещ позорни събития в българската история. Второ възможно решение е деконструкция на паметника на една вече несъществуваща държава и замяна с приемлив символ от  българското гражданство;

Кога, ако не сега, и кой, ако не ние, свободните български граждани.

Иван Сухиванов